Николай Тряпкин Как людей убивают Как се хора убив

Красимир Георгиев
„КАК ЛЮДЕЙ УБИВАЮТ”
Николай Иванович Тряпкин (1918-1999 г.)
                Перевод с русского языка на болгарский язык: Красимир Георгиев


КАК СЕ ХОРА УБИВАТ

Как се хора убиват?
Как се хора убиват?
Не видях, не усетих как се хора убиват,
нямам набези в банди, не взеха ме в битка
и палач сред тъмница не ме е разпитвал,
от орле пред смъртта си не потърсих надежда
и с очи на дете аз земята оглеждам.
Нежно шепнат тревите, клас пшеничен ме спира,
сякаш мойте другари сами си умират.

Сякаш някъде някога някой към ближен
зарад мен осквернено тази грижа обгрижва
и желязната воля в боеца остава,
сам гръдта си открива, автомат призовава,
или влажна канавка на смърт е свидетел...
Но нима туй се случва на нашта планета...

Чучулига в ливадите трели нарежда
и с очи на дете пак земята оглеждам...
О, страна на предците! Земя скъпа, здрава!
Що е туй? За какво ми е милост такава?
И защо ли да търся тук отговор светъл –
на суровата наша жестока планета!
Нежно шепнат тревите, клас пшеничен ме спира,
сякаш мойте другари сами си умират.
Под ленивия глъч на пчели се унасям,
пея своите песни, на пищялка пригласям.
И цветята ми кимат съчувствено, с ласка...
Що е туй –
съществува ли истинско щастие?


Ударения
КАК СЕ ХОРА УБИВАТ

Ка́к се хо́ра уби́ват?
Ка́к се хо́ра уби́ват?
Не видя́х, не усе́тих ка́к се хо́ра уби́ват,
ня́мам на́бези в ба́нди, не взе́ха ме в би́тка
и пала́ч сред тъмни́ца не ме́ е разпи́твал,
от орле́ пред смъртта́ си не потъ́рсих наде́жда
и с очи́ на дете́ аз земя́та огле́ждам.
Не́жно ше́пнат треви́те, кла́с пшени́чен ме спи́ра,
ся́каш мо́йте друга́ри сами́ си уми́рат.

Ся́каш ня́къде ня́кога ня́кой към бли́жен
зарад ме́н оскверне́но та́зи гри́жа обгри́жва
и желя́зната во́ля в бое́ца оста́ва,
сам гръдта́ си откри́ва, автома́т призова́ва,
или вла́жна кана́вка на смъ́рт е свиде́тел...
Но нима́ туй се слу́чва на на́шта плане́та...

Чучули́га в лива́дите тре́ли наре́жда
и с очи́ на дете́ пак земя́та огле́ждам...
О́, страна́ на предци́те! Земя́ скъ́па, здра́ва!
Што́ е ту́й? За какво́ ми е ми́лост така́ва?
И зашто́ ли да тъ́рся тук о́тговор све́тъл –
на суро́вата на́ша жесто́ка плане́та!
Не́жно ше́пнат треви́те, кла́с пшени́чен ме спи́ра,
ся́каш мо́йте друга́ри сами́ си уми́рат.
Под лени́вия глъ́ч на пчели́ се уна́сям,
пе́я сво́ите пе́сни, на пиштя́лка пригла́сям.
И цветя́та ми ки́мат съчу́вствено, с ла́ска...
Што́ е ту́й –
съштеству́ва ли и́стинско шта́стие?

                Превод от руски език на български език: Красимир Георгиев


Николай Тряпкин
КАК ЛЮДЕЙ УБИВАЮТ

Как людей убивают?
Как людей убивают?
Никогда я не видел, как людей убивают,
Не крутился я в бандах, и на войны не брали,
И в застенки меня палачи не бросали,
И пред смертью не звал я молодого Орлёнка,
И на землю гляжу я глазами ребёнка.
Только травы мне шепчут да колосья кивают,
Точно сами собой все друзья умирают.

А ведь где-то, когда-то, и с кем-то, и кто-то
За меня выполняет эту злую заботу,
И с железною властью бойца и солдата
Сам он грудь открывает под прицел автомата
Или душит кого-то в промозглом кювете...
Это всё ведь бывает у нас на планете...

А в полях мне всё слышится звон жаворонка,
И гляжу я на землю глазами ребёнка...
О, страна моих предков! Земля дорогая!
Это что же? За что же мне милость такая?
И в каком же стоять пред тобой мне ответе –
На такой вот сырой и жестокой планете?
Только травы мне шепчут да колосья кивают,
Точно сами собой все друзья умирают.
И хожу я под говор ленивого шмеля,
И пою свои песни вот на этой свирели.
И цветы отвечают кивками участья...
Это что же –
И есть настоящее счастье?

               1965 г.


ЯК ЛЮДЕЙ УБИВАЮТЬ (вільний переклад, перевод с русского языка на украинский язык: Петр Голубков)

Як людей убивають? Як життя позбавляють?
Я ніколи не бачив, як людей убивають…
Не крутився я в бандах, і на війни не брали,
І мене у катівні ті кати не кидали,

Перед смертю «Орлёнка» не зову без причини,
Бо дивлюся на землю я очима хлопчини –
Мені трави шепочуть, та колосся кивають –
Друзі всі – наче сАмі собою вмирають...

Але ж десь, хтось, і з кимось, – смерть дарує народу,
І за мене на себе взявши цю злу турботу:
Він з залізною люттю вояка і солдата
Груди сам відкриває під приціл автомата,
Або сам когось душить у вогкому кюветі...
Адже все це буває ще на нашій планеті...

А мені – жайворонка пісня чується зблизька,
І дивлюся на землю я очима хлопчиська...
О, земля моїх предків! Краще краю – не знаю!
То за що ж, моя земле, мені милість така є:
На планеті жорстокій і сирій цій стояти –
Знову перед тобою якось відповідати?

Тільки трави шепочуть, та колосся кивають,
Наче сАмі собою, друзі всі помирають…
І ходжу я під тихий говір джмеля на гілці,
І співаю пісні я на оцій ось сопілці –
Й квіти відповідають знов кивками участя...
То це що ж – от таке от
Й є воно – справжнє щастя?